Един ден в Одрин

Напоследък пазаруването в Одрин е доста популярно и има защо.

Основно интересът ни към продуктите идва от ниската стойност на турската лира.

Преди да отидем до Одрин, си мислих, че нещата с техните продукти е на познатия у нас принцип. Ако е много евтино, е с лошо качество.

Дори и понякога тук, скъпите стоки на нищо нe приличат.

Мнението ми се промени след първите 30 минути от стъпването на популярните места за пазар.

Промени се с купуването на 100 % истински хляб, който струваше около 40 ст.

Влезнах в пекарната, видях пеща, видях как вадят хляба и зареждат със следващия…последва и опитването му…

Тук в нашата мила родина не се среща вече такъв хляб, но ако имате удоволствието да го срещнете, сигурно няма да платите 40 ст.

И в случая въпроса не е в цената, а във вкусът му!

Решихме да отидем в Одрин не толкова заради модерният шопинг там, аз исках да опитам кухнята им, да си купя кори за баница, пресен кадайф, да опитам кюнефе от извора.

Да се потопя в атмосферата на града.

Чисто исторически Одрин има интересна и достолепна история.

Одрин е пропит с българска история. Четири наши царе са водили битки в околностите му. Градът е бил обсаждан, превземан, заселван и напускан неведнъж от българите. До началото на 20-ти век тук са живеели от 3 до 5 хиляди наши сънародници. В Одрин имало две български гимназии и няколко наши църкви. Но през 1913 г. голяма част от българското население е прогонено заради Междусъюзническата война.

Край Одрин се събират трите български реки Арда, Тунджа и Марица в една пълноводна река, която носи името на Марица /най-голямата от трите/.

Има дори нашенска легенда за тях, оприличавайки ги на три опърничави сестри, превърнати в буйни потоци, които стигнали до Одрин и решили да се надпреварват коя първа ще се влее в Бяло море и т.н…

Лалетата са символ на града.

Всъщност има легенда, която разказва защо лалетата са станали символ на Одрин.

Тази легенда е свързана с джамията Селимие.

Преди много години на това място живеела еврейка, която имала градини с редки сортове лалета. Управата на града и държавата искали да купят земите й, за да се построи джамията.

Тя многократно отказвала да продаде имота си, заради любимите й цветя.

Легендата разказва, че Аллах се разгневил и й изпратил наказание. За една нощ цялата безценна колекция от лалета увехнала и жената продала имота си на властите.

От тогава на това място се издига джамията, която е емблематична за Турция, а лалето става символ на града.

Насладете се на изяществото на джамията Селимие с най-високите минарета в Турция

Намира се в центъра на града и се счита за един от архитектурните бисери на Турция. Построена е през 16 век с удивителни за епохата замах и мащаби по нареждане на султан Селим II. Това е джамията с най-високите минарета в цяла Турция – със цели 70,9 м. А куполът й е дори по-голям от този на прословутата „Св.София“ в Истанбул. В двора има красиви чешми, където мюсюлманите измиват краката си, преди да престъпят прага на джамията.

За да влязат в нея посетителите се приканват да се събуят боси. Отвътре Селимие е цялата изписана в калиграфски стил с цитати от корана.

Джамията е оградена от красиви градини и чешми.

Градът е основан от римския император Адриан на мястото на старо тракийско селище и е кръстен на него – Адрианополис, на гръцки Адрианов град.

Преди да бъде завладян от римляните градът е носил името Ускудама, който е бил първата столица на Одриското царство.

Градът е превзет от османските турци през 1369 г. и служи за тяхна столица до падането на Цариград през 1453 г.

Дори и след това Одрин е бил нещо като втора столица, като редица султани предпочитат да управляват империята от Одрин.

Между 1700 и 1750 г. Одрин е четвъртият по големина град в Европа с население 350 хил. души.

Въпреки това нещата драстично се променят през 19 век. По време на руско-турската война, Балканската война и през Втората световна война, Одрин понася тежки поражения и почти обезлюдява.

Тази тенденция на обезлюдяване продължава до неотдавна като в момента градът има 156 155 жители.

Въпреки че е доста оживен град, особено в сравнение с други турски градове с този размер, днес се е запазила само една малка част от предишния му блясък.

Харесаха ми павираните улички, по които има разположени магазини и кафенета.

Както споменах и в публикацията си за Одрински бюрек,

градът много ми напомни за Пловдив.

Може би заради павираните улици, макар че вече в Пловдив почти няма павета по улиците…

но това е друга тема!

Сладките изкушения са на всяка крачка.

Преди да ви разкажа за сладките и солени изкушения на Одрин, ще ви покажа известния на шопинг любителите Син пазар, който работи в събота.

Понеже ние ходихме в събота, успях да снимам тези красиви плодове и зеленчуци.

С болка в сърцето, защото съм дете на човек изкарал по-голямата си част от живота по зеленчуковите пазари…видях, че и в това са по-добре от нас!

Доста често се питам, каква е тази национална политика за затриване на пазарите в България!

Това тук при нас не са пазари…

Споделям го с болка в сърцето, защото такива маси няма от години.

Както и толкова чисти продукти….

Аз се удивих от аранжировките на масите!

От тук си купих одрински кори и кадаиф.

Посетихме и едни хранителни магазини, от които си купих сирене и кашкавал, които се оказаха истински.

Без добавки, без стабилизатори и подобни.

Вкусът…истински, като сиренето, което баба правеше.

Твърдя толкова категорично за качеството на продуктите, защото съм правила домашно сирене и кашкавал и познавам идеално този вкус.

В Одрин черният дроб, наричан “тава джигер”, е кулинарен султан.

Има безброй ресторанти, известни като cigercisi, посветени на ястието.

Затова пролетта в Одрин се свързва най-вече с ежегодния фестивал на черния дроб, който се провежда в средата на месец май. Циганските оркестри осигуряват музиката, а на главната улица са разположени множество сергии, предлагащи да опитате от ястието, с което градът е известен в цяла Турция и отвъд пределите й.

Тава джигер се сервира на купчинка, заобиколена от няколко гарнитури: прясно нарязан лук, тъмночервени подправки, известни като сумак, домати и сушени и изпържени люти чушки Karaaci от района на Караагач, Одрински вилает.

С тава джигер турците пият чаша студен айран, наричан още турска мътеница.